Лагер в Бертинген

май 16, 2012 7 Коментари

Една картичка ми попадна, след като търсих нещо под матрака в спалнята. Адресирал съм я до родителите ми на 29.07.1988г. Приятно се изненадах, защото съвсем бях забравил за този култов пионерски лагер в Бертинген /до Магдебург/. Та, лагерът или Zentrales pionerlager “Friedrich Engels“, с вид на Дахау, беше разположен в красива дъбова гора,  на няколко километра от най-близкия град. Дъсчените постройки, широките открити площадки, трибуните / както се вижда на снимката / и въобще цялото аскетично излъчване в стил късен социализъм в началото ме потресе. Още повече, че след почти двудневното пътуване с влак бяхме изморени и жадни, което усили желанието ми да скоча обратно във влака и да потегля към къщи. Но уви, нямаше как, слязохме от автобусите и се втурнахме към първата мивка, която видяхме – една патинирана казармена мивка, която ни чакаше да опитаме от студената й горска вода. Само че, изненадата беше неприятна, когато от чучура потече… топъл чай. Както се оказа по-късно, имаше само няколко чешми, от които течеше вода, но с миризмата на сяра.

– “Я не се блъскайте, веееее!“ – изрева Полковника, който ни водеше и донякъде внесе ред в жадния хаос. Набързо ни строи в няколко редици, жалки и смешни, всички облечени по един и същи начин/задължително беше, за да ни разпознават/. После ни разпределиха по стаи, пол и националност. Казвам националност, защото в лагера имаше също така унгарци, чехи, поляци и руснаци.

Дните се нижеха монотонно, с изключение на кратките пътешествия до малките селца и градчета. Нагледах се на островърхи къщи с зелени ливади и липсата на всякакви огради. Селските магазини ми изглеждаха още по-привлекателно от нашенските корекоми, пълни с най-различни лакомства – от бонбони, кексове и рола, захаросани дядо мразовци, пасти и близалки,  до онези шоколадови яйца, за които всеки 12 годишен хлапак си мечтаеше. Спомням си смътно и прословутите баварски наденички с горчица и малките сусамени хлебчета, които ни сервираха в някакъв соц. ресторант, приличащ на туристическа кухня/тук няма спор, чудесни бяха/. След това под строй се прибирахме обратно в лагера, където следваше преброяване, отвратителна вечеря, пак проверка и накрая сън. Почти всяка вечер идваше камионче, оборудвано с мини кино платно и ни прожектираха предимно руска анимация. През деня организираха спортен полуден, скачахме на батут, въртяха ни на столове/ като подготовка за космонавти/, прескачахме гуми, катерихме се по въже и се надбягвахме. Аз бях добър в една дисциплина – хвърляне на камък. До ден днешен мятам подобаващо далеко и все още мога да уцеля бирена бутилка от 100м. Въобще веселба. На другия ден посетихме няколко замъка и една катедрала, в която имах щастието да видя същински мехов орган. След това по план график посетихме едно руско поделение с мащабите на средно голям град, запознаха ни с могъществото на руската оръжейна система и се прибрахме обратно спокойни, че можем да спим необезпокоявани от никой. Едно от интересните преживявания, беше автентичната възстановка на някаква битка/нейде до Елба/. То не бяха танкове и гърмежи, експлозии от гранати и автоматични откоси… Въобще невероятно достоверна инсценировка, само дето нямаше пикиращи месершмити/ за мое съжаление/, за което давам оценка 5 от 6. След края на битката, когато “враждуващите“ се прегърнаха и отидоха да пият бира, дойде и моя момент. Хукнах към центъра на отминалото сражение и си напълних джобовете с всякакъв вид гилзи. Е как, нали трябваше да се похваля после пред съучениците, какво като са били халосни?! Гилзата си е гилза. Изчаках Полковника да се обърне с гръб и се мушнах в стройната редица. Бях доволен, в джоба ми дрънчаха истински патрони от една истинска битка.

И така, дойде време да се прибираме, натовариха ни по вагоните и потеглихме. Сбогувах се с лъскавата витрина на социализма и си обещах някой ден пак да я посетя. Все пак, бях щастлив че се прибирам, защото се бях затъжил за нашенските манджи. В главата ми се въртеше мисълта за кебап с топка ориз, писюр кюфте или поне една обикновена мусака… или пълнен пипер…Тогава в купето нахълта Полковника.

– “Сегаа“ – каза той – “ Подочух, че някой от вас си носи в багажа забранени работиии. Ще помоля който е, да ги изхвърли веднагааа!“ – и излезе. Ние се спогледахме. Аз ли да съм, с моите гилзи? Не знам, но бях почти сигурен, че визира мен. Както и да е, скришом ги извадих от сака и ги изхвърлих през отворения прозорец. Някой ме беше изпял, няма друго обяснение. Мен ме е яд а в съседното купе си пеят “ Аванти пополооо…“

Категории:Спомени

Летни спомени от раклата / безразборни/

март 10, 2012 2 Коментари

Прашно и слънчево лято. Майка ми прави бухти на газовото котлонче, а на печката къкри някаква манджа.И миризмата на запържен лук – обожавам я! Аз съм седнал по турски на терасата и правя фунийки от списание “ Жената днес“. Така де, снаряжението е готово и мога да поема още една битка, този път на онзи строеж, на стотина метра от нашия блок, строеж на нещо си, сякаш винаги е бил там, построен до средата – изоставен и самотен. Но пък идеално място за фунийкови войни – асансьорни шахти, няколко етажа и много места, където може да се скриеш и атакуваш противника. Беше и минирано, разбира се, някой да е чувал за изоставен строеж без лайна? Аз не. Имаше ги в изобилие, в различен стадий на разлагане, някои по-светли, сякаш току що изсрани, а най-старите, работническите – черни и тъжни. В ляво от строежа имаше огромен насип от пръст, приличащ на тракийска могила, там от където са ровили и изсипвали за основите на въпросния строеж. Могилката си беше впечатляваща, имаше си тревичка и наченки на по-големи храсти и идеално място за наблюдателница – лягаш на тревата, зареждаш най–островърхата фунийка в цевта и чакаш. Все някой от враждуващия квартал ще мине и… прас. Правилата бяха ясни, уцелиш ли противника, излиза от игра. Нещо като Counter Strike, ама в архаичен вариант. Без да се целим в главата, правилата бяха железни. Ако пък някой започнеше да спори, тогава идваше Мишо, най-дебелия от компанията, тарторът, строг но справедлив. Та Мишо му обясняваше пак правилата и ако играча не беше съгласен, отиваше да си играе на ръбче с девойките от третия блок! Дотук добре, ама се случи така, че Мишо настъпи “мина“ и му излезе прякор – лайното. Колко бързо изникваха прякорите в тези времена. Като гъбки. Та не може този тартор, квартален исполин с добро сърце, строг и справедлив, да е с прякор “ лайното“.  Достойно се оттегли от битките и след няколко дни излезе слух, че е започнал да разгромява наред на тенис на маса. Само че, в друг квартал, там, където не знаеха, че е “лайното“. Понякога децата са жестоки.

Фунийките бяха готови. Наредих ги внимателно и зачаках да се обадят френдовете, тогава обаждането беше сигнал с уста или крясък пред терасата: “ Пешкаааааааа“. Да, ама не! Нямаше никой и само се чуваше едно истерично: “ Станимире, веднага се прибирай“ – някакво момченце караше колело на три гуми около казаните. “ Станимирееее, веднага се качвай, баща ти си дойде!“ – при което момченцето хукна към входа, зарязвайки колелото, мина покрай бабите на пейката, онези баби, които са винаги там, с вълнените елечета посред лято и вечно ухаещи на гювеч. Потъна във входа и квартала утихна в следобедна дрямка. А аз си стоя на терасата, тежко въоръжен с идеята за един малък квартален D-Day, подготвен перфектно за офанзива, с лепило в единия джоб и изрязани хартиени ленти в другия / като свършат фунийките се правят на място/. Както и да е, влязох в стаята, леко разочарован от липсата на една малка битка, хапнах набързо и се загледах в едно БТА “ Паралели“. Баща ми четеше поредното издание на “ Фар“, невероятно списание с размерите на книга, интересно, дори и днес. Там за пръв път прочетох за гибелта на Титаник, одисеята Трешър и Скайларк и др., и то написано в стил, лишен от тогавашната пропагандна помия. Бях малък, но все пак го усещах някъде там, между двете уши. Хм, нямах алтернатива. Най-добрият ми приятел скоро се сдоби с видео, че и записващо. Баща му беше тираджия и винаги се прибираше с интересни неща, но това ВИДЕО си беше баш за завист. Та, приятелчето отпада, сигурно сега се е цопнал пред телевизора и разучава дистанционното, прилежно обвито в найлонка с тиксо, за да не се цапа или износва. Другите от отбора си бяха на задължителното съботно село, където се правеха лютеници и компоти, затваряха се пилци в буркани, които се отваряха на тежки софри по Коледа.

Както и да е, качих се на колелото, навих десния крачол на анцунга, за да не го захапе веригата и поех в неизвестна посока. Колелото си беше класика, тунинговано балканче с изрязан багажник, за да наподобява максимално на онези от банда BMX, бях поставил и бутилчица от шампоан, пълна с вода. Въобще класика. Покарах си малко в квартала, жегата беше неумолима и затова гледах да карам по сенките. Чаках да падне нощта, когато тръгвахме да крадем грозде или онези смокини от “Къщата на ужасите“.  Ей, тази къща си беше наистина страшна, никой от нас не беше виждал някой да влиза или излиза от нея, още повече, че цялата беше покрита с бръшлян. Една вечер, след задължителната игра на жумешка, хукнахме да изследваме въпросната къща, с някакъв лапешки апетит към паранормалното. Пък и да хапнем смокини. След като едно бяло лице ни погледна от едно малко таванско прозорче на къщата, ние се разбягахме в пет различни посоки. После минавах винаги по другата улица.

След няколко кръгчета в квартала се понесох към игрището, все ще има някоя компанийка за малко футбол, баскетбол или каквото и да е. Нъцки, жегата беше убийствена, асфалта горещ и всичко се беше изпокрило под дебелите сенки. Само някакви малчугани чоплиха семки под една грамадна черница. Прибрах се неохотно в къщи, баща ми беше заспал а Фар-ът стоеше на гърдите му, с отметка от очила. Майка ми миеше терасата. Зачетох се в любимата ми “ Моето семейство и други животни“ и неусетно съм заспал. Сън без притеснения, един хубав детски сън, в който думите ако, защо и как, не съществуваха.

Категории:Спомени

Празнично

декември 21, 2011 5 Коментари

Как се изтъркаля и тази година – вчера сякаш беше, като махнах елхата а днес отново я слагам! И познатата суетня – кой къде, пазаруване, семейство, свещи, поздравления по телефона, sms-си от всеки знаен и незнаен, гърмежи на бомбички още от 20-ти, подранили пияници, които изтрезняват чак около 5-ти, коледни увеличения по магазините и украсен цветен център с миризмата на кюфтета и пелин.Елхите вървят на линеен метър, промоции във всеки вестник, телевизия, билборд, магазини, снежанки раздават брошури, кръчмите се подготвят за тоновете от хора, които трябва да поемат! Идва 31-ви – масата е отрупана за няколко дни напред, наздравици, шоу, смях и пак наздравици, хубава песен, клип…Накрая дунавско хоро, Борис Христов, прегръдки, няколко сълзи за отминалата година и пак наздравици! Гърмежите от пиратки се чуват все по-рядко, като пукота на пуканки в микровълнова! Новогодишната война е отминала! 🙂

Категории:Спомени

Ягодови спомени

август 11, 2011 6 Коментари

Фермата беше с удивителни размери, огромна, красиво подредена, като майсторски направена  торта, гледана от орлово око. Намираше се близо до Maidstone,  в малкото градче Linton, общо взето градче със стотина къщи, два пъба и един хранителен магазин.  До фермата се стигаше сравнително бързо, тесен път се виеше между лозята, след това ябълките и накрая ягодовите полета. Минаваше се и покрай къщата на BIG BOSS, прилично изглеждаща викторианска къщурка, абсолютен антипод  на нашите монументални “дворци“. В ляво на къщата, почти залепен до стената, беше парника на съпругата на BIG BOSS – растения и подправки от цял свят, грижливо засадени и поддържани от столетницата. Точно срещу къщата, на 20-на метра, беше изкуственото езеро с плаващите островчета. И сиви диви гъски.  Старият BIG BOSS ги хранеше почти всяка сутрин, а нас ни поздравяваше с отработено движение на ръката, което в началото  ми се стори като “Зиг Хайл“. Бяхме настанени в газифицирани каравани, общо десет на брой с по четири или пет човека. Вътре си имаше кухненски бокс, две спални, хол и много прилична баня. Работата ни изискваше да чакаме наредени с дъждобраните и гумените ботуши, всяка сутрин в 6.00 на плаца, откъдето щурмувахме ягодовите полета, предвождани от така наречените супервайзори. И така до обяд, когато се чуваше пронизителното “ teeeeeeeeea time“, сядахме по турски на тревата, завивахме цигари и ръфахме сандвичи с кафе.  Вечерта се палеше огън, пиеше се ракия и някои от иначе милите ми сънародници, пускаше по една сълза на балада на Слави Трифонов. Дружката ми по каравана се казваше Данчо, съученици от малки и с почти еднакви разбирания и интереси. Бяхме като дупе и гащи, движихме се в пакет и заедно споделяхме радостите и неволите от селскостопанската работа.  Тъкмо този човек, любезно обясни на един от преките ни началници, какво означава втората половина на името му  – шефа се казваше Ангъс еди кой си. След това за капак му обясни, че е видял най-хубавата англичанка в цялата област Кент/ завряна в една телефонна кабина/, която в последствие се оказала студентка от Пловдив.  От тогава Ангъс го гледаше подозрително, респективно и мен, защото както казах преди малко, бяхме като дупе и гащи.  Работата беше на „парче“, плащаха на събрано количество и по-работливите изкарваха доста добри суми дневно. Когато приключихме с полетата в близост до караваните, започнаха да ни водят на все по-далечни места. Извозваха ни с бусове, камиони и всичко де що е с четири гуми и десен волан.  Още повече – след обилен порой от градушка, цялата продукция беше отишла на кино, ябълките бяха наранени / което моментално им свали цената/ а ягодите приличаха на току- що настъпани.  И така, започнаха да ни водят в най-различни ферми и фермички, където се плащаше на ден и много от моите колеги останаха разочаровани от липсата на състезателен дух и повече пари.  Една сутрин, както винаги, облякох работния си пуловер на елени, сложих жълтия дъждобран и запасах анцунга в гумените ботуши.  Набързо си спретнах три сандвича, сложих тютюна и хартийките в раницата, напълних си манерката с кафе и зачаках Данчо да се изсере /заради римата/ Отидохме на сборния пункт, където ни чакаше Ангъс, както винаги спретнат,  с жълти кубинки и хавлиени чорапи, къси бермуди с много джобове и запасана тениска с надпис: Work!  На колана си имаше нещо като телефон, с който се свързваше с другите супервайзори из полята.  Последва кратко обяснение за предстоящите ни задължения, една мотивираща усмивка и леки напътствия. Пристигна бус, който беше без прозорци, натовариха  ни вътре и потеглихме в непозната посока. Чувството беше малко неприятно, особено за тия, които бяха с възпаление на средното ухо – бусът скачаше през дупките, накланяше се наляво и надясно, бръмчеше и тракаше а ние можехме само да гадаем, кога ще се обърнем в някоя канавка. Не помня точно колко пътувахме, но ми се стори близо час и половина-два.  Най-накрая спря, отвориха се вратите и ние слязохме, мижейки от директната и забравена светлина. Разпръснахме се като пилци, лапнахме по една цигара и зачакахме.  Пристигна слаб човечец , представи се и ни обясни, че днес ще берем ягоди / бяха от тези саксийните, на нивото на гърдите, което не налагаше постоянното клякане и ставане/ Ягодките бяха дребни и спаружени и толкова на рядко, та чак се шегувахме между редовете: “Ей брат, намерих ягода.“ След близо час работа, напрежението между редовете прерасна във видимо недоволство, ягоди нямаше а чичото ни плащаше на щайга. Махнах си слушалките и потърсих Данчо с поглед  за да изпушим по една цигара. Не го видях, но го чух:  “…Very low price… there are no strawberries… shame…“ Беше сгащил чичото-фермер и му изливаше идеите на революцията. След това махна с ръка, дръпна ме настрани и просъска:  „Аз се махам!“  Веднага усвоих идеята, като най-правилна в момента. Събрахме си багажа, изпушихме по един фас и се запътихме към буса. Да, ама не! Чичото-фермер стоеше на десет метра от нас и мазно се усмихваше:  “Няма да ви закарам“ – рече – “Щом не ви се работи, ще се прибирате пеша!“  “Така ли?“ – Данчо побесня – “Мислиш, че ще ме уплашиш ли? Мен! Мене?! Are you talking to me?! Бал съм ти мамата!“- тук вече Данчо придоби по-спокоен вид, метна мешката на рамо и тръгна към пътя. Последвах го, защото му имах пълно доверие. Той знаеше по-добре езика, пък и беше обикалял повече в чужбина, което в моите очи тогава си беше голямо предимство.  Взех си нещата и тръгнах след него. Напук на всичко, денят беше адски горещ и след първите няколко километра, усетих как и без друго подбитите ми крака, започват да “плуват“ в гумените ботуши. Пътят се виеше между полянки и ниви, ферми и чифлици, минаваше през малки горички и се смесваше с други малки пътеки, разклоненията на които ставаха по-големи а другите изчезваха в прахоляка. Но асфалтов път не се виждаше.“Виж ся’’ – каза Данчо и спря – “Нека да помислим логично! Идеята е да излезем на асфалт, от там после е лесно – има знаци! Пък и ще спрем някоя кола на автостоп, нали?“  Съгласих се и продължихме напред, вече вървяхме около два часа и бяхме леко изморени. Естествено, не носихме нито пари и документи, бяхме изгубени някъде между нивите и още повече, с много малко вода. След още няколко километра в далечината се показа асфалтов път, който потъваше в някакво дере. Тръгнахме натам с ясната идея, че стигнем ли, свършват и мъките. Поне на мен така ми подейства, свих цигара и с кеф си дръпнах – ееех, свърши се! Обнадеждени ускорихме крачка а Данчо живна: “ Пендел, ше ме цака с лира на щайга! Я бегай от тука!“  Стигнахме до шосето, а в дясно от него се мъдреше много симпатична селска къща. Някакъв човек се занимаваше с нещо по двора, видя ни отдалeче и се облегна на греблото.  “Хелоу“ – извика Данчо отдалеко – “Бихте ли ни казали как да стигнем до Maidstone?“ Човекът ни погледна бездушно, изкашля се и запали цигара – “Пеша ли сте? Мдааа, имате доста път но тръгнете нагоре“ – посочи с пръст посоката от която идваме – “Там ще стигнете до кръстопът и гледайте табелите. Цигари?“- чукна по кутийката и веднага се подадоха две. Тръгнахме нагоре, но този път по шосето, нямаше никаква мантинела и се наложи да се движим в колона по един по горещия асфалт. Вървяхме доста, може би час а може би два, вече ми се губи.  Инак красота – страхотни полета и къщички с малки бели огради, овце с оранжеви дупета и много разноцветни балони, които бяха застинали в облаците, ей така, сякаш нарисувани от някой. Половин километър по нагоре, стигнахме до въпросния кръстопът и се спряхме. Пътните табели си бяха там но накъде? Никъде не пишеше познатият ни и бленуван Maidstone…“Виж ся“ – каза пак Данчо – “Дай да продължим напред, щото ми се чини, че ще излезем в някое градче а от там е лесно, a?“ Пак се съгласих и продължихме напред, вървяхме доста, шосето взе да става по-широко, вече имаше и автомобили. Разприказвахме се отново, сменихме доста теми, но нещо вътре ме глождеше, че пет часа вървим а сме наникъде. А вече беше обяд. Най-накрая стигнахме до градчето, което приличаше на онова в началото – с два пъба и един хранителен магазин. Нямаше жива душа и достойно бих го кръстил Silent Hill, но за този, който чете, нека да е градът Х. Интересно местенце, павиран площад с кръгла форма а по средата зеленясал фонтан, заобиколен от еднотипни фамилни къщи.  Пред едната къща имаше стълба, на която някакъв човек си ремонтираше прозореца.  Данчо се спря, пое си въздух и изкара едно пресипнало:  “Хелоу“, при което, ако бях на мястото на човека, щях да вляза през прозореца и залостя отвътре. “Здравейте момчета“ – човекът беше свеж – “Някой много е вървял май, а?“ – погледна ми пуловера на елени, който беше мокър от раменете надолу и ми намигна.  “Дааа, искаме да стигнем до шибания Maidstone“ – Данчо отново запали, може би раздразнен от шеговития тон на човека. “Ами какво да ви кажа“ – замисли се той – “Чакайте, имам карта,  така най-лесно ще се ориентирате“ – скочи от стълбата и потъна в някакъв вход.  След малко излезе с половин кутия боро и бутилка с вода, разпъна картата на предния капак на колата и тримата се взряхме в нея. Почти ми прилоша, като видях къде сме в момента но все пак се ориентирахме за правилната дестинация, което си е все нещо. “Данчо, запомни пътя!“ – почти заповедно ми излезе от устата, защото знаех че е художник и има добра фотографска памет:  “От тук излизаме на шосе еди кое си и вървим само по него, докато стигнем до шосе еди какво си и от там поемаме в дясно при кръстовището с часовника, запомни ли? Аз не!“ – вече бях гроги и леко ядосан, че изоставих човека-фермер с малките ягоди за една лира.  “Споко“ – каза Данчо с лека усмивка, което ме успокои и ми даде надежда, че поне един от двамата не е олигофрен. После поприказвахме малко, взехме цигарите и водата и тръгнахме отново.  На излизане от градът Х, поехме по един дъгообразен широк път, без никакви пресечни улици с идеален асфалт и маркировка. В ляво се виждаха обширни полета а в дясно нещо подсказваше, че сме още в пределите на града.  Продължихме около 15 минути в тази посока, когато Данчо изведнъж ме хвана за рамото. Пред нас на около 10-на метра, беше спряла кола, от която някой или нещо ни махаше с ръка, подканяйки ни да отидем.  Беше някаква старица. Данчо се затича с гумените си ботуши, отвори предната врата и нещо си говориха. После ми махна и извика победоносно: “Скачай в колата, ше ни метне до някъде“. Настаних се на задната седалка а той отпред. Чувството да седнеш, беше прекрасно, наредих си мислите, като пистите на твърдия диск и спокойно огледах обстановката.  Тогава видях съществото – това беше прастарата Морла от “Приказка без край“ Усмихнах се на тази мисъл / как ми хрумна, не знам/ когато видях, че съществото ме гледаше в огледалото втренчено, без да мига. Изкашлях се неловко и кимнах, нещо като здравейте на български, но после се усетих и поздравих с дървеното: “Хай“.  Съществото продължаваше да ме гледа около няколко секунди, когато изгъргори: “Ще тръгна единствено когато, младия господин си сложи колана!“  Веднага се подчиних на волята на Морла, закопчах колана и тя потегли бавно и внимателно, вдигнала брадичка. Известно време в купето цареше тишина, когато съществото проговори: “Имах съпруг, скоро почина…сега съм сама…вие знаете ли, как се живее сама…а вярвате ли в духове?“  Исках да и кажа нещо утешително, ей така, дори от възпитание, но нямах нужния запас  от думи, затова оставих трудната задача на Данчо. След 10-на минути тя спря до някаква къща и слязохме от колата, благодарихме и набързо поехме по нашия си път.’’ От тая баба ми настръхнаха космите на ръцете’’ – сподели Данчо и после ми обясни, как една вечер, като ходил да пикае, видял силует на човек в мъглата. После бързо се прибрал в караваната и се завил под одеялото:  “В Англия има много духове“ – заключи той и продължихме напред.

Беше вече към два и нещо, когато стигнахме до познатия павиран площад със зеленясалия фонтан по средата, стълбата на къщата си стоеше, но добрия човек го нямаше, може би спеше или въобще не беше съществувал. Същата гледка но от друг ракурс! Споделих го с Данчо но той само поклати глава. Постояхме малко и избухнахме в смях, нервен, но истински. Казват, че човек се мобилизира психически, когато наистина има нужда или неволята учи, не знам.  Помня само, че направихме обратен завой и се спуснахме по дъгообразния път, който ни показа отбивка, по която тръгнахме / все пак бяхме с кола и сме я изтървали / и попаднахме на широк междуградски път с окосена тревичка от двете страни. Тук вече силите ни напуснаха и легнахме на тревата. Изкарахме сандвичите и кафето и в легнало положение се отдадохме на почивка. “Брат ми“- промълви Данчо, след като изпушихме цигарите – “Махам на коли, срам не срам, това е положението“ – след което вдигна ръка и небрежно показа палец. Бял забързан опел изфуча покрай нас, закашля се и бавно спря на около 20-на метра. “Дано не е пак Морла“ – помислих си, но станах, прибрах тютюна в раницата, обух ботушите и се запътих към колата. Не беше Морла а най-прекрасното същество – една малка фея! Тя излезе от колата, погледна дясната задна гума и я ритна ядосано – беше спукана! Палеца на Данчо не беше свършил работа, но обстоятелствата бяха в наша полза! Оказа се, че това е полякиня, която работи за някакво семейство , съвсем наблизо. Разбрахме се, че ако и помогнем с гумата, ще ни закара до Maidstone.  Избутахме колата до едни големи портални врати и влязохме в някакво имение, което наистина ме впечатли. Пътната настилка от дребни камъчета водеше към нещо, което изглеждаше като полузамък. Беше хладно, все едно влизахме в друго измерение. Навсякъде имаше ниско окосена трева а къщата беше покрита с бръшлян. Водоскоци подскачаха в ритъм и поливаха невероятна градина от цветове. Целия двор беше потънал  в сянка от огромните дървета, които се полюшваха над самия замък.  “Гуматата…Дъ болс“  – мъчеше се да обясни Данчо, като си помагаше с ръце:  “Where is the…гумата?“  Тя разбра, заведе ни до една барака и ни показа къде е. Сменихме я и точно в този момент се изсипа цялата фамилия, обитаваща замъка. Явно се прибираха от някъде, може пък и да са били в онези балони, които ги видях, преди няколко часа, знаеш ли. Този път нямах притеснение, нито пък Данчо. С чувство на изпълнен дълг,  подадох ръка на домакина, поздравих го, след което се представихме кои сме и защо сме тук. За добрата работа получихме по една бира, което не беше много добра идея, защото се напих. Данчо също, разбрах го, защото се беше ухилил и зяпаше полякинята така, все едно е бил в каторга 5 години. След което същата фамилия изчезна някъде из къщата и ние останахме отново само с полякинята. А тя беше много доволна. Закара ни с колата до Linton и ни остави. След това поехме по тесния път, между лозята, после ябълките и накрая ягодовите полета, минахме покрай къщата на BIG BOSS  и накрая видяхме караваните –  беше около 20.00ч. На другия ден Ангъс нищо не каза. Започваше сезона на ябълките, но това е друга история и ще я разказвам друг път.
https://www.google.bg/maps/@51.216124,0.497212,3a,75y,177.03h,90t/data=!3m4!1e1!3m2!1sSBq1a1AFFCzX8tXkpjpyXg!2e0

Зад караваните са ягодовите полета, все още пустеещи и богато наторявани.

Категории:Спомени